Лазаровден е един от най-ярките и многопластови празници в българската традиционна култура – съчетаващ християнската символика с древни обредни практики, свързани с пролетта, възраждането и прехода към нов жизнен етап. Етнологът д-р Анелия Овнарска направи задълбочен анализ на смисъла на празника, ролята на лазаруването и неговото съвременно значение.
Д-р Овнарска описа Лазаровден като един от най-пролетните, най-чаканите празници, предвид, че е в края на Великденския пост. Тя разказа, че това е период, в който традицията и църковните постулати повеляват въздържание – да не се пее и да не се танцува. Време, когато човек трябва да се обърне към себе си. „Именно затова Лазаровден се откроява толкова силно. Лазарките са единствените обредни лица, които имат правото да пеят и да танцуват“, допълни тя. Д-р Овнарска подчерта, че празникът има двойствен характер – от една страна е свързан с християнската идея за предстоящото Възкресение, а от друга – с природния цикъл. „Той носи послание за събуждането на природата, идването на пролетта и раждането на новия живот“, каза тя.
В етнографски план лазаруването има ключова социална функция - преминаване към нов социален статус. „Момичетата показват, че вече са пораснали и готови за задомяване. В миналото този обред се е извършвал само веднъж в живота – след него момичето вече е било част от света на възрастните“, разказа д-р Овнарска.
Традицията за Лазаровден се е запазила и до днес, като в последните години се практикува много осъзнато и истински в редица региони на страната, добави тя. По нейни думи обредът се е съхранил най-вече в селските общности, където следосвобожденският период и индустриализацията не са успели да го заличат от българските души. Читалищата също имат голяма роля в запазването на обичая. Днес, макар и празникът да няма същата тежест върху вярванията на младите момичета както преди, обредът се възприема като начин да се съхрани нещо красиво и ценно от миналото.
Д-р Овнарска обърна внимание върху сериозната подготовка за празника. „Момичетата започват да се събират предварително, а по-възрастни жени или момичета, които вече са лазарували, ги учат на песни, танци и обредни действия“, каза тя. Регионалните различия също са важни. В Шопско, например, лазарките се разделят на групи – едни пеят, други отпяват, а трети танцуват. В други части на страната всички участват заедно в общото пеене и танц, уточни д-р Овнарска.
В танца, облеклото и накитите на лазарките също се крие дълбоко значение. Танцът сам по себе символизира пречистването на пространството, изгонване на старото и посрещане на новия живот.
Облеклото и накитите се превръщат в знак за социалната промяна. „В миналото накитите са били невестински, а не момински. Това означава, че от този момент момичето вече е готово да бъде сгодено и да получава такива дарове. Облеклото пък не е просто украса, а израз на новия статус на момичето в общността“, каза в заключение д-р Анелия Овнарска.
Д-р Овнарска описа Лазаровден като един от най-пролетните, най-чаканите празници, предвид, че е в края на Великденския пост. Тя разказа, че това е период, в който традицията и църковните постулати повеляват въздържание – да не се пее и да не се танцува. Време, когато човек трябва да се обърне към себе си. „Именно затова Лазаровден се откроява толкова силно. Лазарките са единствените обредни лица, които имат правото да пеят и да танцуват“, допълни тя. Д-р Овнарска подчерта, че празникът има двойствен характер – от една страна е свързан с християнската идея за предстоящото Възкресение, а от друга – с природния цикъл. „Той носи послание за събуждането на природата, идването на пролетта и раждането на новия живот“, каза тя.
В етнографски план лазаруването има ключова социална функция - преминаване към нов социален статус. „Момичетата показват, че вече са пораснали и готови за задомяване. В миналото този обред се е извършвал само веднъж в живота – след него момичето вече е било част от света на възрастните“, разказа д-р Овнарска.
Традицията за Лазаровден се е запазила и до днес, като в последните години се практикува много осъзнато и истински в редица региони на страната, добави тя. По нейни думи обредът се е съхранил най-вече в селските общности, където следосвобожденският период и индустриализацията не са успели да го заличат от българските души. Читалищата също имат голяма роля в запазването на обичая. Днес, макар и празникът да няма същата тежест върху вярванията на младите момичета както преди, обредът се възприема като начин да се съхрани нещо красиво и ценно от миналото.
Д-р Овнарска обърна внимание върху сериозната подготовка за празника. „Момичетата започват да се събират предварително, а по-възрастни жени или момичета, които вече са лазарували, ги учат на песни, танци и обредни действия“, каза тя. Регионалните различия също са важни. В Шопско, например, лазарките се разделят на групи – едни пеят, други отпяват, а трети танцуват. В други части на страната всички участват заедно в общото пеене и танц, уточни д-р Овнарска.
В танца, облеклото и накитите на лазарките също се крие дълбоко значение. Танцът сам по себе символизира пречистването на пространството, изгонване на старото и посрещане на новия живот.
Облеклото и накитите се превръщат в знак за социалната промяна. „В миналото накитите са били невестински, а не момински. Това означава, че от този момент момичето вече е готово да бъде сгодено и да получава такива дарове. Облеклото пък не е просто украса, а израз на новия статус на момичето в общността“, каза в заключение д-р Анелия Овнарска.